Днес е Велики четвъртък. Аз съм клисар в черквата и този ден е най-важен и най-труден за мене. Довечера ще се четат дванадесетте евангелия за Христовите страдания. Аз трябва дванадесет пъти да се изкача по изгнилата скърцаща стълба, после по още две по-тесни стълбички и там да се озова пред клепалото, вързано с кожени ремъци за гредите на камбанарията. Винаги, щом се изправя пред това невероятно голямо за мен желязо, изпитвам страх, че ремъците ще се скъсат и аз и цялата камбанария ще полетим надолу. Ужасът ме си подсилва и от това, че все още не съм се научил да бия клепалото с онзи утвърден от годините ритъм: дан, дан, даскале, дядо попе, дан, дан, даскале, дядо попе. Много пъти съм гледал как двамата големи чука с къси дръжки танцуват в ръцете на дядо, а мелодичният звън на клепалото се разнася над селото. Липсата на музикален слух ми пречеше да усвоя тази проста дейност и аз биех клепалото само когато трябваше да се съобщи, че някой е умрял. Два удара – пауза, два удара – пауза, така се биеше, ако починалият е мъж, а удър – пауза, удар – пауза, ако е жена.

А на Велики четвъртък трябва на всяко евангелие да се удря клепалото толкова пъти, колкото е броят поредното от тях.

Вземам от малката пристройка метлата и лопатката и започвам да мета пода на черквата. Той е застлан с големи мраморни плочи, които на места са покрити с шарени черги, дарени от богомолците. И мраморът, и чергите са накапани с восък, затова веднъж в годината, точно преди Великден, идват жени доброволки и извършваме цялостно почистване. След пода избърсвам с мека кърпа праха по иконите. Отблизо светците ме гледат строго и аз се старая да не пропусна нито един ъгъл на иконата.

По-късно идва и свещеникът. Разрошва ми косата с бялата си ръка и подава знак: да започваме. После застава пред Южната врата, прекръства се и влиза в Светия олтар. Там открива Светия престол и с благоговение го целува. После взима епитрахила, благославя го, целува го, целува сърмения кръст върху него, слага го на врата си и шепнешком произнася молитва.

В този момент обикновено пристига и дядо ми, който е касиер на черквата, и застава в ъгъла в малката си кабинка със скринове, пълни със свещи, кандилца и календарчета. Малко по-късно в черквата се явява и високата прегърбена фигура на дядо Трайко – черковният певец. Първият богомолец обикновено е дядо Куньо и понякога то е единствен до края на службата.

Но днес е Велики четвъртък и храмът бързо се напъва. За разлика от други дни има и млади хора. Мъжете застават в дясната част на черквата, жените в лявата. По неписано правило, през зимата, щом започне да се пали печката, местата се сменят и жените наобикалят големия варел, с който се отоплява храмът.

Аз имам право да влизам в Олтара само от Северната врата. Гледам тайнствата, които извършва свещеникът и чакам да и поиска кадилницата. В нея съм поставил няколко въгленчета, разгарям ги със запалени кибритени клечки и ги поръсвам с тамян. Скоро свещеникът си протяга дясната ръка, аз я целувам и му подавам кадилницата…